The tribal ties that bound my spirit
Were torn to pieces by a storm
That led my feet along an aisle
Just right against the common flow
The common flow is but a spinster
That wakes at 6 to cook her house
Or was it meals that are cooked
And houses cleaned by dreamt-on spouse...
The dreamt-on spouse is but a dreamer
that raises freedom in your breath
and often ties you to pendulums
that swing you out of time and space.

***
Създавам себе си, думи, неща…
Житейски експерти ме питат:
„Това защо е така?”
Критици обаждат се:
„Определено е грозно!”
Първи съветници:
„Да. Прекалено твърде помпозно”
Какво ми остава да кажа освен
„От младостта ми, прощавайте…
Може би по-нататък по пътя
по добре ще скалъпя калъпа.”
По нататък… умирам. Оставам думи, неща;
вземам себе си горе.
„Това защо е така?”-
небесни експерти-
„Ни в клин, ни в ръка!?.”

„От живота, признавам си.”-
премятам глава.

***
Да скачаш из потоците поройни
на сипещ се във мрака дъжд,
да свирят с тялото ти капки звънкостройни,
да те излеят в капещ мъж.
Да се превърнеш в еластична орисия,
да гънеш земните стихии,
да изковеш със тях ковчега на небето,
за да се скрият вкупом земните светии.
С кристална свеж краката ти да щъкат
в избилите залежи на земята.
Да- това е радост във сондиращия мъж,
проходил из... изтекъл с водата.

***
Моята майка- старата хитра лисица
протяга крачета замръзнала.
Едното поставя на сърцето на татко,
а второто опира в главата.
Нагрява се бавно, блажено и както
в нея топлото щурка,
усмихва се,
дава на късо..
На кратко.

Великденско

...варено, поръсено с размисли..


Отнесена от предвеликденска летаргия,
полюшвам в стаята си мисли разтревожени.
Не пия само еликсири от ирония!
Съставките са по-многообразни.

Странични реакции например ме възпират
да сътворя Земя от всичките си чувства...
интерпретират ме и живо коментират,
че в думи съм кована, а не пускам.

Затова съвсем изневиделица,
със малко ритъм, рима и поезия,
ще продължа небрежно, да разкажа:

Как люлякът над вазата пълзи
и натежава на главата на баща ми,
която нарисувах със бои, осмислено
огромната ми черно-бяла детска снимка
зад него неразклащащо мълчи.

Как майка ми от дневната оттатък,
безспорно казвайте й “Музика и танц”,
запалва тъмнината пред вратата
и експлодира в лъчезарие, а транс-
от него може да се храни всеки,
внезапно срещнал я из своите пътеки.

Как новините пак се хвалят с разрушени диги
балконската ни печка им ръмжи.
А татко между тях по даскалски разтрива..
кюфтета в лук, брашно и бъднини.

Как грозни думи чувства уплътняват
на хора, разбеснети под балкона
и рикоширайки в главата ми формират
бермудски триъгълник със стайната икона.

Как русенци прииждат на опашки
към църквата до кръст в земята вбита.
Размятат свещи , мерят скромно с прашки
камбаната.
Да звънне донасита.


И след като грижливо изчислиме
кое яйце ще бъде наш борец,
и легнем,
и широко се прозинем със още козуначена уста,
Великден идва.. телефонно да си кажем
Христос възкръсна след като умря.

Воистина!

***

Внезапен страх…
Не трае и секунда.
Оранжева глава и рамене
са вбити във стените на…
синия ни тостер.
Какво ли търсят в това човешко измерение?
В два часа; и аз на среща.
Страхът разбит от обяснение-
оранжев похлупак на тенджера
в синхрон с физичните закони
се отразява в твърдо тяло.
А парата на въображението
сгъстява се в пара на нормалното.
И всичко през нощта изглежда
паранормално: или по-накратко-
оранжев похлупак на тенджера.

***
Подадох й брошурата, хвърчаща,
а старата жена благодари.
Пое я бавно с ръка..,
разминахме се с погледи,
надолу продължих, видях..
два пръста с пожълтели нокти.
Животът крехък. Пътят си завършва.
Флуидна младостта ми - в извънвремие,
а старостта й-архаична вкаменелост-
отдавна твърде дълго е във времето.
Ни шарж от драма, нито отегчение-
прекрасно просто и съвсем естествено.

***
Една стара жена
със синя бемка , сини очи и коса;
с червени устни, с дълги изписани вежди,
със жълта усмивка на кафяво-жълта глава.
Десет червени нокъта стиснали дръжки
на две чанти с две кила красота
Тежат. Дано не остареят до вкъщи.
Дано да са здрави до прага.
…………………………..
А после?
Все нещо остава.
Непълно изглежда..
Най-пълното в тази жена
за мене е синята бенка.

Нехваната

Любов, която с нас по всяко време
е. Любов е да се радваш на проблемите.
Любов е да пожертваш е-тата-
любов-превръщането на прищявка в поезия.

Любов-да скъсаш със усещането на началото,
да продължиш стиха си с други настроения
да се изчистиш от преценки, от участие
в поставяне на смисли в схема.
Готов ли си? Защото по-нататък
си сам със своята нагласа…

Любов изпратена със нежност от земята,
приета и препратена нататък,
попаднал пух на Господ в ръката
и духнат с пожелание за щастие.

***
Една молитва се съблече, разголи Божии слова..;
и се прокараха пътеки през мозъчната ми кора.

***
Ако душата разпилее многоцветните си фасетки
от брилянтно красиви идеи
и подхвърли билюри във ръцете ни светещи,
и късмети в целофан и дантели,

ако очите ни спрат да отдъхнат в очите
на пътуващи приказни старчета
и заместим предишните сдъвкани истини
със поля от цъфтящи глухарчета,

ако носим вместо щит или броня
ризи от бликащи ручеи
и си плащаме хляба с цветчета от роза,
и се храним от слънцето в скута ни..

То тогава …”ако” ще изчезне
ще бъдат фактите красива подпора,
а не грозни отломки от бедствия
в разпиляното жито на болна История.