Аз горя като цвете през август,
като пролетен дъжд през април,
като шарен септември в гората
и изсмукан до бяло факир.

Експериментална терапия

Боли ме ухото във късен следобед;
оранжево-розови листи кръжат.
Със празна затоплена чаена чаша
заxлюпвам ухото си, да го стопля-
На смърт! Или ще го излекувам-
сякаш допирам се в морски рапан-
и чувам туптежа на пяна в скалите.
Там и отвън..
шумовете от улица глъхнат, отделят се.
Тук и сега тъмното дъно на чашата вихри се
в черна изсмукваща дупка…;
равномерно пулсираща, бавно поглъщаща
тънката бодната болка.
Ухото остава. Следобедът същият…

От вътре, от дълбоко, от слънчевия център,
разсейващ кръг, във кръг, във кръг,
през многопластови пространства,
чиято ярка озареност,
със по идея потъмнява,
когато до устата приближава
пътуват букви в светли струи,
и сякаш дълги ленти са на Бог,
с които той обгръща се в спирала,
танцувайки под слънчевия извор.
Познати, непознати спойка букви,
когато стигнат здрача на устата
преливат се изчезващо със мрака.
И смисълът, която всяка е,
изгубва доброволно своята плътност
и влиза в етап „Ще е.”
Отваря се устата и на светло.. излиза
цяло изречение-
дете, пристигащо от светло
в друго светло измерение,
но станало земя, която
създава слово за вселената.