It's Heaven Above

After I have run for a minute, for an hour, a mile or so,

After I have run my legs to exhaustion,

And my heart and my soul even more

I lie in the centre of the stadium

And spread arms and focus my mind

I see purple and orange clouds darkened

By the night summer shades in the sky,

bugs are flying around me,

and so are the people, but legging,

and sprinklers are showering round

all little creatures and gravel, and air…

At that moment, just at that moment

the Earth is supporting my back

and all my power is whisper, to whisper

It’s Heaven above..

***

This state I am in…

I want to pour paint into matter

Wildly I want it all to let go,

explosion of thoughts ruptured to feelings

all gathered and shot at a canvas..

I don’t want completeness, linearity of expression

And shortness suggesting deepening thinking

Cause how can a mind fragmented in patterns

See itself clear and whole in а meaning

I don’t want an easel with light legs and nails

One breath is enough to blow it away

It’s too much precarious

For so much emotions

And little, and narrow, and thin, and unfit..

For so much passions stirring the water

Wild and boiling in this body container

I want a canvas twice as my stature

I want it fixed firm on the ground.

And let the ground be vertical static!

As static as all earthly winds in a stupor

I want all my feelings straight in a bucket

I want them all shatter and clatter

And fingers so strong as to heave

This passionful bottomless bucket..

And splash the canvas all over with it..

I want splashes larger than life

Yellow in color, whizz through the air,

And split it in atoms, and split the time pattern

And fall on the canvas with the heaviest crash

that heaviness’s ever been dimly aware..

Пак за мъжа и жената

"в две думи"

Мъжът поема в много посоки, жената тръгва от един край.

Под масата

Добре дошли в моя дом на вечеря..Заповядайте направо в хола.

Те престъпиха през прага и се озоваха в стая с висок таван и широки прозорци. Очите им се спряха на тъмно червен плътен килим, върху който грееха изсъхнали златисти слънчогледи, пришити към него толкова умело, че листата им не се разпадаха, дори когато стъпваха върху тях. Над пръснатите слънчогледи в средата на стаята бе разположена най-странната маса, която можеха да си представят. Това беше широка, дълга, квадратна дъбова маса, с масивни дървени крака и височина около два метра и половина.
Заповядайте! Седнете, където пожелаете на пода.
С огромана изненада те откриха, че вечерята щеше да се състои под масата. На пода бяха вече наредени купички и блюда пълни със чудни сосове, прошарени с ухайни билки, ванилови кремчета, поръсени с канела и медени капки, сладки и солени ядки с екзотични форми и аромати, кръгли хлебчета, намазани със масло и поръсени със сусам, чашки, напълнени със сок, толкова сладък, гъст и непознат, че дори и сто пъти да го бяха опитали, пак нямаше да могат да определят вкуса му. В средата между всички тези деликатеси стоеше шише, обвито с цветни платнени тънки и широки ленти със звездички и мъниста, пришити към тях. До него гореше свещичка с най-наситения оранжев цвят,който детското им око някога бе виждало.
Заеха местата си около наредените в кръг блюда и изпитаха хем страни, хем познати чувства. Закотвиха уюта, който изпитват децата,когато са скрити под леглата и масите и знаят, че това е техният непокътнат остров, откъдето наблюдават външния свят, но външният свят не може да нахълта при тях, освен ако те не го поканят да влезе кротък, благ и добър. Припомниха си колко е хубаво да изпитваш изобилие заедно с други хора, отпуснаха умовете, отвориха сърцата и хиляди идеи затанцуваха като цветни искрици в главите им.
Приборите натежаха в ръцете ни ,изправихме гърбове и заоглеждахме с цветни очи, драперията на покривката, която висеше във въздуха и приличаше на перденца, спуснати до средата от курниз на прозорец. През извезаните геометрични формички на покривката преминаваха порозовелите лъчи на вечерното слънце и се преплитаха под масата като нишките на лабиринт, създаден от щастие. Между краката на тази необичайно висока и просторна маса сякаш имаше цветен стъклопис, който беше направен от ефирен, плътен и изпълнен с живот въздух, който ръцете ни прорязваха леко като птици.

Знаете ли днес, хвърляйки случаен поглед на един епизод на Улицата, в който пред Кръстю Лафазанов бях строена като офицери няколко жени, се замислих за един прекрасен аспект, който съществува във връзката между мъжа и жената. Благодарение на мъжа жената концентрира в една точка силите си, а благодарение на жената мъжът разпръсква в повече посоки уменията си. Не е ли прекрасно как се допълват? Фрагментите са обединени от един фокус, а фокустъ се разпада на фрагменти.

Аз горя като цвете през август,
като пролетен дъжд през април,
като шарен септември в гората
и изсмукан до бяло факир.

Експериментална терапия

Боли ме ухото във късен следобед;
оранжево-розови листи кръжат.
Със празна затоплена чаена чаша
заxлюпвам ухото си, да го стопля-
На смърт! Или ще го излекувам-
сякаш допирам се в морски рапан-
и чувам туптежа на пяна в скалите.
Там и отвън..
шумовете от улица глъхнат, отделят се.
Тук и сега тъмното дъно на чашата вихри се
в черна изсмукваща дупка…;
равномерно пулсираща, бавно поглъщаща
тънката бодната болка.
Ухото остава. Следобедът същият…

От вътре, от дълбоко, от слънчевия център,
разсейващ кръг, във кръг, във кръг,
през многопластови пространства,
чиято ярка озареност,
със по идея потъмнява,
когато до устата приближава
пътуват букви в светли струи,
и сякаш дълги ленти са на Бог,
с които той обгръща се в спирала,
танцувайки под слънчевия извор.
Познати, непознати спойка букви,
когато стигнат здрача на устата
преливат се изчезващо със мрака.
И смисълът, която всяка е,
изгубва доброволно своята плътност
и влиза в етап „Ще е.”
Отваря се устата и на светло.. излиза
цяло изречение-
дете, пристигащо от светло
в друго светло измерение,
но станало земя, която
създава слово за вселената.

The tribal ties that bound my spirit
Were torn to pieces by a storm
That led my feet along an aisle
Just right against the common flow
The common flow is but a spinster
That wakes at 6 to cook her house
Or was it meals that are cooked
And houses cleaned by dreamt-on spouse...
The dreamt-on spouse is but a dreamer
that raises freedom in your breath
and often ties you to pendulums
that swing you out of time and space.

***
Създавам себе си, думи, неща…
Житейски експерти ме питат:
„Това защо е така?”
Критици обаждат се:
„Определено е грозно!”
Първи съветници:
„Да. Прекалено твърде помпозно”
Какво ми остава да кажа освен
„От младостта ми, прощавайте…
Може би по-нататък по пътя
по добре ще скалъпя калъпа.”
По нататък… умирам. Оставам думи, неща;
вземам себе си горе.
„Това защо е така?”-
небесни експерти-
„Ни в клин, ни в ръка!?.”

„От живота, признавам си.”-
премятам глава.

***
Да скачаш из потоците поройни
на сипещ се във мрака дъжд,
да свирят с тялото ти капки звънкостройни,
да те излеят в капещ мъж.
Да се превърнеш в еластична орисия,
да гънеш земните стихии,
да изковеш със тях ковчега на небето,
за да се скрият вкупом земните светии.
С кристална свеж краката ти да щъкат
в избилите залежи на земята.
Да- това е радост във сондиращия мъж,
проходил из... изтекъл с водата.

***
Моята майка- старата хитра лисица
протяга крачета замръзнала.
Едното поставя на сърцето на татко,
а второто опира в главата.
Нагрява се бавно, блажено и както
в нея топлото щурка,
усмихва се,
дава на късо..
На кратко.

Великденско

...варено, поръсено с размисли..


Отнесена от предвеликденска летаргия,
полюшвам в стаята си мисли разтревожени.
Не пия само еликсири от ирония!
Съставките са по-многообразни.

Странични реакции например ме възпират
да сътворя Земя от всичките си чувства...
интерпретират ме и живо коментират,
че в думи съм кована, а не пускам.

Затова съвсем изневиделица,
със малко ритъм, рима и поезия,
ще продължа небрежно, да разкажа:

Как люлякът над вазата пълзи
и натежава на главата на баща ми,
която нарисувах със бои, осмислено
огромната ми черно-бяла детска снимка
зад него неразклащащо мълчи.

Как майка ми от дневната оттатък,
безспорно казвайте й “Музика и танц”,
запалва тъмнината пред вратата
и експлодира в лъчезарие, а транс-
от него може да се храни всеки,
внезапно срещнал я из своите пътеки.

Как новините пак се хвалят с разрушени диги
балконската ни печка им ръмжи.
А татко между тях по даскалски разтрива..
кюфтета в лук, брашно и бъднини.

Как грозни думи чувства уплътняват
на хора, разбеснети под балкона
и рикоширайки в главата ми формират
бермудски триъгълник със стайната икона.

Как русенци прииждат на опашки
към църквата до кръст в земята вбита.
Размятат свещи , мерят скромно с прашки
камбаната.
Да звънне донасита.


И след като грижливо изчислиме
кое яйце ще бъде наш борец,
и легнем,
и широко се прозинем със още козуначена уста,
Великден идва.. телефонно да си кажем
Христос възкръсна след като умря.

Воистина!

***

Внезапен страх…
Не трае и секунда.
Оранжева глава и рамене
са вбити във стените на…
синия ни тостер.
Какво ли търсят в това човешко измерение?
В два часа; и аз на среща.
Страхът разбит от обяснение-
оранжев похлупак на тенджера
в синхрон с физичните закони
се отразява в твърдо тяло.
А парата на въображението
сгъстява се в пара на нормалното.
И всичко през нощта изглежда
паранормално: или по-накратко-
оранжев похлупак на тенджера.

***
Подадох й брошурата, хвърчаща,
а старата жена благодари.
Пое я бавно с ръка..,
разминахме се с погледи,
надолу продължих, видях..
два пръста с пожълтели нокти.
Животът крехък. Пътят си завършва.
Флуидна младостта ми - в извънвремие,
а старостта й-архаична вкаменелост-
отдавна твърде дълго е във времето.
Ни шарж от драма, нито отегчение-
прекрасно просто и съвсем естествено.

***
Една стара жена
със синя бемка , сини очи и коса;
с червени устни, с дълги изписани вежди,
със жълта усмивка на кафяво-жълта глава.
Десет червени нокъта стиснали дръжки
на две чанти с две кила красота
Тежат. Дано не остареят до вкъщи.
Дано да са здрави до прага.
…………………………..
А после?
Все нещо остава.
Непълно изглежда..
Най-пълното в тази жена
за мене е синята бенка.

Нехваната

Любов, която с нас по всяко време
е. Любов е да се радваш на проблемите.
Любов е да пожертваш е-тата-
любов-превръщането на прищявка в поезия.

Любов-да скъсаш със усещането на началото,
да продължиш стиха си с други настроения
да се изчистиш от преценки, от участие
в поставяне на смисли в схема.
Готов ли си? Защото по-нататък
си сам със своята нагласа…

Любов изпратена със нежност от земята,
приета и препратена нататък,
попаднал пух на Господ в ръката
и духнат с пожелание за щастие.

***
Една молитва се съблече, разголи Божии слова..;
и се прокараха пътеки през мозъчната ми кора.

***
Ако душата разпилее многоцветните си фасетки
от брилянтно красиви идеи
и подхвърли билюри във ръцете ни светещи,
и късмети в целофан и дантели,

ако очите ни спрат да отдъхнат в очите
на пътуващи приказни старчета
и заместим предишните сдъвкани истини
със поля от цъфтящи глухарчета,

ако носим вместо щит или броня
ризи от бликащи ручеи
и си плащаме хляба с цветчета от роза,
и се храним от слънцето в скута ни..

То тогава …”ако” ще изчезне
ще бъдат фактите красива подпора,
а не грозни отломки от бедствия
в разпиляното жито на болна История.